изгубени в смисъла

кой от вас сътвори това?

-боговете

-и тъй

прибирайте се вкъщи

тук е вече толкова влажно

не мислете за малкото

дете

и неговият подарък

както за нейната чезнеща фигура в далечината

човек всъщност би могъл да обича фигурата само

ако я види да изчезва в далечината

както шепотът върху стъкло отвращава

споменът

за малкия аметист на гърлото

толкова тъмен

че пронизва като бенка

изгубван много пъти и

намиран

за да стане скъп

обезчуствяването е грозно колкото истеричност

подправянето колкото остатъците от вечерята

обезмаслено приношението е като отпусната възглавница

контур

изчистен

от съдържание

море

вълни на притеснение

и рев

и абсолютното необходимо

станало абсолютно безвредно

като копчетата на които са закачени гърдите

като гърди които са закачени като копчета

тогава прибягваме до рутината

до отче наш

ти който си на небесата

и дървения под става амин

и всеки мисли че това са ужасни времена

когато някой ходи гол вкъщи докато има теч от покрива

[]

отплува и последното въженце
с течението на нощта

а всички думи вързани по смисъл
между въпроси окачени на частички
и шум от негативи звучат
безумно

надявам се
да си говоря с теб
в съня си
и пак
изгубвам
време
е
да
ставам
за да помъкна на гръб деня
заедно с наглата му усмивка
да стигна до
трескавото търсене на
дистанционното
на теб
в бекстейджа на случайността
представата ми точно там да те намеря

в развитите въженца
които ще ухапят глезените на нощта
докато тя се изповядва

идиотерне

...

това което остава
прикрито зад тялото
умело прикрито
някак смачкано
смалено
а ръката ми уморено се разтваря
да го изпусне
се търкулва като невинна хартийка
хубавото е
че всички го смятат за боклук


...

представям си как ме е обгърнала самотата ми
плътно
като в люлка
от към гърба, от двете ми страни
неспукнан още сапунен балон
едната му половинка е литнала в небето
другата-
тик-так
туп-туп
посреща с лицето си само гравитацията
и туп-туп
докато не сляза от люлката


...

пясъкът си спомня за морето
докато не се преврне в къща
и знаеш ли
тогава още пишех стихотворение за теб
за да измива твоите стъпки в моите
защото отпечатъците нарастват
после слънцето си тръгва заедно със дъщерите си
потича мляко вместо кръв
животът му става като походка на човек
но без движенията на ръцете

без писане на букви които да изваждат
с кука ненужни чувства от листа

но има къща има къща


...

смокините
като гърди набъбваха
и почерняваха
засмуквани в устенца на деца
наивни
вярващи - телата им
уж натежаваха в носа на есента
от пръснати нахалост капки
и други
думи думи думи
те- малките и ненаситните
оставаха недоотгледани в коритата си
и писаното по ръчичките
не бе достатъчно
за да втвърди плачът им зад стените


...

как да побера него- вътрешния
в малката наблюдателница
за падащи звезди
мислено тръгвам от една точка
стигам до децата които растат незрели
те отварят големите си очи понякога
после бързат да ги похлупят с ръчички
без доказателство
че времето минава


...

вдовиците като платнища черни
нахвърляха се по тила на празното

-

налитаха и хвръкваха
и не оставяха главате си наведени
при все че утрото ги буташе назад

създадена бе за пустиня тя
тя –
не като притча
прииждаща към плитчината

а ивицата още откроява
напуснатия облак
междинната вода
и празното
което иска още толкоз


...


дърво
а не вълнение
или облягане върху море
сега наоколо е кръгло
и жълто като въздух

слушалки с музика
бутилка с бира
и филм от режисьор
най-после сляп

така причината за чезнещата птица
ще е неважна
и прелестно ще връзва с цветовете си
косите на безличното небе
подхранващо устата й със сок от светлина
изхвърлен сипкав чай
гнездо –
средата на чинийка

и тъй - прозорец
до дърво
с опадали листа

поне едно небе

от толкова небета ниски
остават само няколко линии вдишване

във предпоследния предел с търпение
навлизат тежките прасци
на свикването

в града на малките човеци
идеите са симетрични
люлеещи се върху сплетено лико
не съществуват махове
на попови лъжички
защото облаците с мъхести усти
изпиват локвите

дано отново да дочакам
поне едно небе да се отвори
да късат
и от него да си шият роклите

...hurt you into poetry

то няма да се храни от ръката ми
да се завива с моята завивка
да спи до мене свито цяла нощ
в кутията
опипом търси по стената сетивата си
очите му-
широко свикнали със тъмните петна от шум
и градска бъркотия
а лапките му са изстинали от необщуване
събира много номерца във стар тефтер
и стари карти за заровени съкровища
весла които
понякога използва за крила
и връзка с ключове
непасващина моята врата
с които се опитва да избяга от мен

*

повивам тези бебета отдавна
не ритат
и остават в пличините

боите съхнат бързо само лятото
а зимата е дълга
все по-дълга

ах, твоят мазен глас бе в
зародиша на пелените
и сладкото подръкване на чаши с мляко
мустаци сутрешни закуски
след нощи пълни с френски филми

жестоките бои не съхнат
а бебетата са самонадеяни
морето се превръща в остаряла картичка
а аз живея с тях на смени
добрата фея е прибрала напръстниците
от всичките чеизи на съседката
очаквам още да ми мине
очаквам ощеда се снимаме

обратно

да разчупвам стихове
които са слепени с мен
като лош навик
само защото са несвързани, разхвърляни, налудничави
е преди:
да се вглъбя отново
подпряла с ръка брадичката си
до най-насъбралата се капка
до най-тихите удари с криле
за да ги прибера
в една съвсем кибритена кутийка
и малко по-късно
след:
да се завивам заедно с миналата нощ
за да сънуваме едно и също
но само ако затворим едновременно очи
като близнаци с еднаква смърт